Прекарал съм по-голямата част от живота си в това да започвам неща.
Някои станаха компании.
Някои станаха продукти.
Някои изчезнаха.
Някои ме научиха повече с провала си, отколкото други — с успеха си.
Дълго време ги мислех като отделни проекти.
Едва много по-късно осъзнах колко непрекъснат всъщност е бил този път.
От телевизията и радиото до ранния интернет, от онлайн общностите до платформите, от медиите и аналитиката до изкуствения интелект, отново и отново съм се връщал към по същество един и същ проблем:
как да свързваме хора, информация и технологии по полезен начин.
Пътят ми в Църквата се развиваше паралелно с тази работа.
Той не ме отдалечи от науката или технологиите.
Напротив, направи един друг въпрос все по-труден за пренебрегване:
за какво изграждаме всичко това?
Технологията ни дава изключителна сила да създаваме системи, които влияят върху човешкото поведение, институциите и обществата.
Колкото по-могъщи стават тези системи, толкова по-голяма е отговорността на хората, които ги създават.
Това е перспективата, която нося в работата си днес.
Новите технологии продължават да ме вълнуват.
Продължавам да съм готов да експериментирам.
Продължавам да съм готов да създавам неща, които могат да се провалят.
Но след повече от двадесет и пет години разбирам много по-ясно, че крайната мярка за една система не е само дали работи.
А какво прави с хората, които живеят вътре в нея.
Все още има много за създаване.